ОБРАТНО КЪМ СЪБИТИЯ

Преспанските камбини

19:30ч. 05.04.2023 Нов Театър - НДК

“ПРЕСПАНСКИТЕ КАМБАНИ” по Д. Талев
2020 година се оказа принудително плодотворна за взиране в себе си и света на своя Род и Родина. Първоначално реагирах почти истерично и се впуснах в преоткриване на антиутопията на Оруел „1984“. Светът предсказан от Оруел стремително се превръщаше в  плашеща реалност. Бяхме набързо прибрани по клетките, „Големият брат“ размахваше предупредително пръст от екрана. Ние, като уплашени мишки се свряхме в ъгъла и зачакахме…да ни отмине…онази с косата…Може би подобни чувства е изпитвал Димитър Талев, когато е бил сврян в ъгъла на килията в концлагера „Куциян“, където е въдворен след идването на Народната власт през 1944г. 
Опитах да се потопя в неговото необятно и родолюбиво творчество. То стана моето спасение! Отново кръвта се разгоря, отново усетих прилив на енергия. Дедите ми в мен надигаха глава. Героите на Д. Талев от Преспа, Прилеп, Битоля, Солун се сливаха с моите дядо и баба от Кукуш, които с целия род бягат от зверствата и палежите извършени от гръцката войска… И така някои от тях оцеляват, заселват се в София, а Българския Кукуш се превръща в Гръцки Килкис.
Може би това е Пътят на спасението от безумието на света: да се опреш на Своите Хора, да потърсиш онези разбъркани корени, за които да се хванеш и да се издърпаш от блатото. Инстинктивно това направих чрез вълнуващите творби на Д. Талев – „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и
„Гласовете ви чувам“. Драматизациите, които се родиха, ще пренесем на театралната сцена. Там, се надявам, отново да заживеят хората, които са милеели за българския род и език, борили са се, и не-рядко са давали живота си, за да ни има нас…
В “Преспанските камбани”, като че ли самия автор се припознава в ролята на учителя Райко Вардарски. Пристигнал в Преспа направо от Анадола, заточен за четири години от каймаканина на Струмица, той остава с едно око след поредния побой, но това искрящо око реже като нож, влиза в сърцата на хората и разгаря отново жаждата им за свобода и достоен живот. Райко Вардарски става съвест на Лазар Глаушев - той е огледало, което не знае пощада, като прибавим и невъзможната му любов към Ния,  идеята му за освобождение със собствени сили и средства, става все по примамлива и безрасъдна. И преди да надене сам въжето на шията си го чуваме да шепне: “Защо така бързо угасна силата в сърцето ми, която ме водеше през целия ми живот...Този страх от гроба - тая немощ на сърцето, тая тъга...Няма връщане назад, няма пробуждане от тоя мъчителен сън...Ще потъна в него, но никой не може да ми отнеме оня сладостен звън на камбаните, когато за пръв път дойдох в Преспа, качих се върху дъсчения под на камбанарията, оплетох около ръцете си дебелите въжета и ...замахнах...Разбуди се граде...Разбуди се народе...”
Бойко Илиев - режисьор